събота, 16 август 2008 г.

Значението и задачите на нашата етнография - Иван Д. Шишманов

Откогато Вук Стефанович Караджич, тоя гениален сърбин, който напълно заслужава името на южнославянски Грим, напечата първите образци на българската народна поезия и с това за първи път възбуди интерес към събирането на нашите народни умотворения, има повече от 70 години. От тогава насам числото на народните песни, приказки, легенди, суеверия, предания, обичаи, поговорки, гатанки, баяния, играчки и пр. е нарасло до значителни размери. Разни сборници, големи и малки, продължават да излязват. Време е прочие да се озърнем, какво сме сторили досега, колко струва трудът, когото сме положили за събирането на това богато наследство от нашите праотци, и какво ни остава още да направим в сравнение с това, което е извършено вечев областта на народната словесност и етнография въобще. Такъв един критически поглед е толкова по-важен, колкото повече време минава от новата епоха, от времето на нашето възраждане и нашето освобождение.
Стоим ние на прага на две култури, които се борят за първенство. Безмислено е да се вярва, че старата наша култура, която преди всичко се е съхранила в нашите народни обичаи и умотворения ще може вечно да противостои на новата, който нахлува през всички пукнатини и дупки на оная подгизнала китайска стена, що наскоро ни отделяше от външния свят. С освобождението, с новия държавен строй, с новите железни линии се въвежда и нов чужд дух в народния живот. Нашите градища и паланки се надпреварват да поглъщат новата евтина манна, която им хвърчи от всички страни под етикета на съвременна култура. Няма да се мине много време и колибите ще отворят врата на тоя нов елемент, който като еренде изстъргва всяка типичност, всяка оригинална черта в бита на народа. Старите обичаи и нрави захващат да се разклащат. В това отношение като разрушителен елемент действува особито солдатщината. Народната муза в по-населените места едвам диша, ако не е смазана съвсем от куците пегаси на разните песнопойци. Но на много места и гласът на селската муза захваща да преграква. Някои по-нови наши сборници от народни умотворения ни поразяват със своето съдържание. Покрай истински бисери се срещат в тях на места такива блудкави, безсолни песни, каквито само в солдашките песнопойки би трябвало да личат.
(...) Монографиите, отделните студии по разни въпроси от областта на народните умотворения нарастват значително, основават се особени “фолклорни” дружества, които си поставят изключително за цел изследването на народната словесност и народния живот въобще, издават се особени списания, в които се печатат фолклорни материали и коментари върху тях.
Интересът за тия толкова столетия пренебрегнати творения на народния дух е много по-възбуден и от началото на настоящия век, когато по примера на немците захванаха и другите народи да събират своите словесни богатства и старини. (...)
Във всеки случай досегашните изследвания са достатъчни, за да ни убедят, че трябва да престанем да гледаме на всички умотворения, на известен отделен народ, като на негови съвсем оригинални произведения. Тук са ставали от памтивека заимствувания. Част от тях критиката може да открие, друга част остава бъдещите поколения да покажат.
Тоя нов възглед върху произхождението и разпространението на народните умотворения можи би да не се понрави на някои наши събирачи, но той е едничкият научен и добре е коментаторите на народните ни умотворения да се позапознаят по-отблизо с него. Той ще поправи много от техните мнения и ще ги отучи да търсят във всяка песен исторически или митологичски реминисценции. Въобще, ако ни е позволено да им дадем един приятлски съвет, нека не бързат много със своите научни обяснения. Да оставим това засега на хора по-подготвени за тая работа, която изисква много по-голям научен апарат, отколкото повечето от нашите фолклористи могат да представят. Само със сравнението на някоя наша песен с известни епизоди от Едата или друга някоя митология не се постига нищо. Напротив, такива едностранни сличавания заблуждават повече, а не осветляват. Всичките бълнувания на Раковски и неговите ученици, на Верковича и Милоевича, са следствие на такива повърхностни сравнения. Ако тия мъже да биха притежавали по-широки научни хоризонти, ако техните аналогии да бяха били всестранни, заключенията им вероятно щяха да вземат съвършено противоположен характер. Но такива погрешки в методата са извинителни за епохата, в която Раковски е действувал и писал. В убежденията на тоя мъж не е може би всичко искрено наивно. Нам ни се чини, че една част от неговите филологически и исторически фантазии са добре осмислени и ефектът им размерен. Днес нямаме слава богу нужда от подобни средства за пробуждането на народния дух. Може прочее изследването на нашите народни умотворения да стъпи на по-положителна почва. С умишлени или наивни фалшификации, каквито досега са били на мода не само у славяните, но и у другите европейски народи, не може нищо повече да се постигне. Едно време, когато славянските племена не можеха нищичко да се похвалят пред света, когато ги заставяха даже да се червят от името си, такива средства бяха донякъде извинителни. Трябваше да се докаже на злобните врази по какъв да е начин, че славяните не падат по-долу нито от индийците, които се гордеят със своите Веди и колосалните си епопеи Рамаяна и Махабхарата, нито от персийците, които притежават такава огромна свята книга като Зендавеста, нито от евреите, които са подарили Библията на света, нито от гърците, които са дали образец на всички епопеи по света в своята Илиада и в Одисеята. Даже французите и немците сполучиха да открият своите народни епопеи: Нибелунгите и Роланд, а славяните – нищо, нищо подобно да нямат? Такъв срам не можеше да се търпи. Отгде да е, трябваше да се намерят средства, за да се докаже на неприятелите, че и ние сме хора, и ние имаме славна история, оригинална култура и свой собствен пантеон, пълен с всякакви богатства, дребни и едри, но във всеки случай поне не по-малки от немските или гръцките.
Не трябва да бъдем несправедливи към хората, които от тия идеи са се водили. На своето време те са принесли огромна полза. Въпросът е само тоя, че известните техни методи не може вече да се приспособяват при днешните обстоятелства. Ако някогаш с фалшификации е можел да се мами светът, днес това не става, защото малко по-инак и по изтънко се гледа на тия работи.
Тоя период от изследването на народната поезия (ние ще го наречем патриотически период) вероятно няма да се повтори вече. Той си изпълни своята цел. Естествено, че фалшификациите не са освен един момент от тая епоха, една характеристична черта и че покрай тях много истински доказателства за съществуването у славяните на едно светло минало можеха да се намерят. Тогавашните работници не знаеха какво ще рече уморяване, упадване духом. Тикани бяха тия предтечи на славянското пробуждане. Где половината от тяхната ревност в сърцата на потомците им? Гори, скали поклащаха тия мъже. Нищо за тях невъзможно нямаше. С какви нищожни сечива захванаха да изкопват и извличат миналото... и забележиха, че сме закъснели, че много безценни паметници безвъзвратно са закрити от времето и от враговете и тръгнаха по баберки, дано намерят какво годе нестрошено, неогризано, неизядено, да си скътаме и ние имотец, да влезем и ние с всичките хора в ред. (...)
От тая пасмина борци беше и наш Раковски. Солидно образование, повече спокойствие и по-рибя кръв му липсваха, за да стане български Шафарик.
Изследването на народните умотворения от патриотическия период не можеше да не носи печата, що се познава на всичко, което ни е останало от тогава. И добрите, и лошите страни личат еднакво силно. Хора, които се залавят с такива сиромашки средства, каквито тогава бяха на разположение, да изучават миналото на своето племе, на своя народ, не можеше да не искат от народната поезия повече, отколкото тя можеше да даде. Народните умотворения застъпваха в много случаи историческите документи, които липсваха. Колкото повече народни песни можеше да се съберат, толкоз по-добре. А пък ако можеше да се намерят песни с историческо или митологическо съдържание, радостта биваше безкрайна. Кой гледаше дали материалите са подправени! Ентусиазмът заслепяваше всички.
(...) Не е истина, че винаги народната ни поезия е крива, загдето някои наши сборници от народни умотворения приличат на купища от случайно едни на други нахвърляни черепи – кое здрави, кое потрошени. Причината на това явление трябва да се търси най-главно в обстоятелството, че се събират безразборно, слепешката. Случаят е много пъти единственият баща на нашите фолклорни сбирки. Силни пътеводни идеи, които да определят и методите на събирането липсват у повечето. (...)
Едва в последно време захваща да се обръща по-голямо внимание и върху записването външната форма на народните умотворения. Това е нова фаза (филологическа) в изследването на словесните материали. Тя е тясно свързана с развитието на филологическата наука у нас. (...)
Нашите по-млади филолози изискват да се записват народните умотворения от устата на народа с най-голяма точност, ако е възможно събирачите ни да бъдат филолози, а сбирките им фонографи. Обаче не е умно да се прекалява твърде в тая строгост. (...) За нас народните умотворения освен като езикови материали имат значение и като литературни паметници. (...)
Ако нашият фолклор не е бил изследван досега с надлежната пълнота, главната причина е именно тая, че не са давали на събирачите по-пространни, и по-ясни програми в ръка. Добра воля не е отсъствувала у тях и всеки път, когато са се запитвали за нещо по-точно и ясно, винаги са отговаряли на въпросите с похвална точност. Раковски пръв начерта една доволно обширна програма за изследването на нашите старини. Известно е с каква ревност се заловиха на свое време по-интелигентните наши сили да изпълнят тая програма. Всички наши по-стари събирачи са ученици на Раковски. По него са се водили в своите изследвания. Второ упътване напечата г. Динов (под псевдоним Божков) във в. “Право” (1869), също и в. “Летоструй” (1870). И двете тия програми заслужават и днес да се прочетат. Освен тях кратки бележки по събиране на фолклорни и археологически материали намярваме още в Периодическото списание на Книжовното дружество в разни книжки, също и в някои окръжни на Дирекцията на народното просвещение в Румелия. (...)
Повечето от тия програми страдат за жалост от два недостатъка: едно, не обемат систематически цялата област от народното знание, на която са посветени, и, друго, често са неопределени в своето изложение (...) Предвид на тоя недостатък нека ни бъде позволено в следващите страници да допълним някои от досега издадените у нас програми откъм по-слабата тяхна страна. (...)
Преди всичко няколко думи за задачата и важността на българския фолклор въобще, под която дума ние ще разбираме съгласно с нейното буквално значение от Volk – народ, и lore – знание, само това, което знае или вярва народът за себе си, за ближните си или за природата, която го окръжава. (...)
За общата наука нашият фолклор представя особена важност, защото неговото изследване ще способствува немалко за осветлението на някои въпроси, които вълнуват в по-ново време учените в Европа, въпроси тясно свързани с теориите върху произхождението на народните умотворения (...) Оная важност произтича най-главно от географическото положение на обитаваните от нашия народ страни, от тяхното съседство с една от първите средновековни културни държави, на която влиянието върху западните и източните й съседки е било господствуващо, и от ролята, която българския народ е играл известно време като посредник между Изток и Запад, като разсадник на културата между другите славяни и в известно отношение като преобразовател на религиозните възгледи у някои западноевропейски народи. (...)
За нас ние очакваме от изучаването на нашия фолклор, на народния ни език, народните умотворения, народните обичаи и въобще народния живот пред всичко една регенерация на нашата книжнина, която няма да произведе нищо оригинално, докато нашите литератори се задоволяват с ролята на попивалки и маркучи и пият и смучат само от чужди извори. (...)
Общата история на литературата ни показва, че европейските книжнини са се разцъфтяли най-разкошно, именно когато гениалните писатели са черпили от народната ни почва. Нека ни послужи за пример развитието на руската литература от Пушкин насам. (...)
Когато Пушкин издал своята прочута поема “Руслан и Людмила”, написана под впечатлението на една народна картинка, каквито и по нас руските коробейники продават заедно с разни книжки, руските критици от страх замръзнали на мястото си. Възможно ли е “просвещенному или хотя немного сведущему человеку терпеть, когда ему предлагают новую поэму, писанную в подражание Еруслану Лазаревичу?” – се провиква един критик във в. “Европы” (1820 г., № 11). Това е все същото, продължава той, “если б в московское благородное собрание как-нибудь втерся гость с бородою, (!) в ярмяке, в лаптях и закричал бы зычным голосом: “Здорово ребята” и пр. Коментарии са излишни.
Подобно силно благотворно влияние е оказала народната поезия много по-рано и на немската, в по-малък размер и на другите европейски литератури. Известна е страстта на немските романтици за всичко народно. (...)
Няма да говорим на обширно за ползите, които ще произтекат от изучаването на народа в чисто езиково отношение. Те са очевидни. Нуждата от един пълен речник на целия български език, във всичките му наречия, става от ден на ден по-чувствителна. Без него още дълго време нашият книжовен език ще прилича на кърпена черга. Трябва да се помисли и за една по-свястна граматика. Но речник и граматика не се коват, а се съставят от готово и пълно градиво, събрано от устата на народа. (...)
Фолклорните изследвания имат и важно политическо значение за нас. Те са почти едничките средства за определяне на етнографските граници на балканските народи. (...)
Казаното до тук върху важността и значението на нашия фолклор е, мислим, достатъчно да убеди всекиго, който има чувствително сърце за недъгите на нашия език и на нашата книжнина и не си прави оглушки по трудностите, които се изпречват в разрешението на някои капитални политически въпроси, донякъде вследствие на лишението от известни етнографически критерии, които само ние можем да доставим, че трябва да се заловим с трескава бързина за прибирането на всички все още неизвестни фолклорни материали.
За тая цел ние съветваме да се основат колкото е възможно по-скоро и у нас фолклорни дружества по примера на английските, французките и италианските (във всеки окръжен център по едно), които да си поставят за единствена задача изучаването на народа във всяко отношение. Тия дружества могат да се нарекат народонаучни дружества, за да избегнем чуждия термин (...) Най-голямата част от труда за основаването и организирането на подобни дружества, както и въобще за изучаването на народа, трябва да поеме на себе си учителското съсловие като най-годно за тая работа. (...)
Сами учителите, особито селските, ще се заловят със събирането на словесни материали, на народни песни, приказки, поговорки, детски играчки, баилки, с описването на народните обичаи и забавлениа, суеверията, преданията и пр.
Относително народните песни трябва преди всичко да се допълни тяхната типография. Има у нас окръзи, в които никой нищо до сега не е записвал, когато, напротив, има други, които са почти изчерпени (...) И вариантите имат своето значение за географическото разпространение на материалите. Избере ли си някой известна местност, известен окръг, най-добре е да го опише напълно във всяко отношение, тогава неговите изследвания, ако са пълни, ще бъдат и точен образ на народната поезия и на народните обичаи и пр. в тоя окръг. Абсолютна пълнота, разбира се, не може да се очаква и никой няма да изисква от известен събирач да изслуша всички певци от окръга, да изпита всички бабички за приказки и пр., но приблизителна пълнота може да се постигне, когато изследователят знае какво търси, кое е важно, кое не, кое е по-оригинално и не забравя да забелязва и обстоятелствата, при които материалите са събирани. Това последното особено слабо се съблюдава у нас, затова нека ни бъде позволено да настроим особно силно върху него. (...)
От всички народни песни най-голям интерес представят юнашките, историческите, легендарните, обредните, тъжачките и духовните стихове, затова ние бихме съветвали най-напред те да се запишат.
Юнашките песни са били действително галените чада на нашите събирачи и немалко песни са записани досега от Марко-Кралевския епичен кръг, но все пак нито количеството, нито качеството им са достатъчни да ни дадат един пълен и ясен образ на нашата народна епика и особно да осветлят мнението на учените върху нейното достойнство. Понеже владеят в това отношение някои съвсем криви понятия, нека ни бъде позволено да посветим на тоя отдел няколко думи повечко.
Едно от най-разпространените мнения е, че целият български епос с малки изключения се е преобърнал в хайдушки епос. Авторът разпространителят на тоя възглед, е Безсонов. “Хайдучество, вот главная и общая черта болгорского эпоса. А потому, в нем мы не видим периодов: все почти герои уже хайдуки” – твърди той категорически в своята разправа. “Эпос сербский и болгарский”. И по-нататък: “а потому болгарский эпос не имея периодов, есть преимущественно эпос хайдуков”. Веднъж това признато... “мы познаем (здесь то) всю силу сербской народности, сравнително с болгарской, она превозмогла и в истории и в эпосе и в наречии”... Тая оригинална и любима теза на Безсонова не заслужаваше да се оборва, ако не беше приета за жалост и от Пипина. При всичкия тежък апарат, който фантазиите на Безсонова върху българския епос влачат със себе си, те са далече от да имат каква-годе научна стойност. (...)
(...) От целия негов сборник, съставен от разни фрагменти, едва ще се отберат 5-6- по-пълни юнашки песни, другите са окълцани до обрезайчване. Това е то основата, върху която Безсонов издига цяла кула хипотези, които той с голяма увереност дава за необорими научни истини. (...)
Един по-критически поглед върху дойстойнството на епическите песни като исторически източници и документи липсва още у нас. Впрочем, това не може особено да вреди на самите материали. Стига само събирачите да записват точно всички песни, в които се срещат исторически имена. Позволено им е да ги интерпретират за себе си както си искат, разбира се, с условие, че няма да заблуждават публиката със своите идеи и няма да позволят на своите хипотези да влияят обратно върху материалите, от които са извлечени, както това например се забелязва у Верковичевата Веда. Нашето частно мнение е да се събират исторически песни с еднакъв и най-старите и най-новите; както песните, в които играят роля Шишман или Асен, или Марко или Рельо, тъй също и хайдушките песни и песните за освобождението. Всички тия, както и преданията, представят историята на народа, както той си я разбира сам. (...)
Легендарните песни (заедно с приказките от подобно съдържание) са особено важни за нас, защото в тях се съглеждат дири от възренията на богомилите, от космогонията и апокрифната книжнина на оная българска секта, що може с пълно право да се смята за предшественица на великото онова религиозно и умствено движение, което достига кулминационната си точка у Лютера. (...)
Обредните песни – били те коледни, лазарски, гургьовски, великденски, сватбарски и пр., заслужават не по-малко от епическите и легендарните песни вниманието на фолклориста.
Тяхното съществуване е тясно свързано със съществуването на обредите, при които се пеят. Пропадне ли обредът, изчезва, забравя се и обредната песен, която като самостоятелна песен няма никакво значение за народа. При бързото погибване на старите обичаи двойно по-силно старание трябва да се положи за запазването на песните, които ги придружават, толкоз повече, че те представят особен интерес и по съдържанието си. В много случаи у тях са се увардили фрагменти от стари епически или легендарни песни, които вече самостоятелно не съществуват. Това важи особено за коледните песни, в които могат да се различат четири съвсем различни елемента: езически, християнски, битови и баладни (епически). (...)
При събирането на обредните песни трябва да се обърне внимание още и на духовните стихове, от които ние знаем само един пример (в Каравеловите “Памятники”) и на тъжачките, българските “Yoceri” и Μιρολοφια от които читателите ще намерят няколко любопитни образеца в настоящия сборник, а тъй също и на някои игри и представления от религиозен характер, които са свързани с обредите, каквито например са русалските игри в Македония (Кукуш), кукерите в Източна Тракия, драгайките в Сев. България и др.
Сравнително с песните с много по-малко уважение и внимание са се наслаждавали у нас приказките. Доскоро отделни сборници не съществуваха. Сбирката Шапкарева бе първата специална сбирка от народни приказки. До тогава повечето приказки се печатаха смесом с песни, поговорки и пр. в разни списания и сборници (...) По-особено внимание заслужават легендарните приказки, в които се забелязва влиянието на апокрифите (на богомилската отречена литература), но не трябва да се изключват и фантастическите, нито пък смешните (масалите). Даже и неприличните (както приказки, тъй и песни) заслужават и трябва да се записват.
Пословици имаме достатъчно събрани. Освен това има и много напечатани още сбирки, между които по богатство на материала и по пълнота първо място заемат пословиците на П. Р. Славейкова, скорото появяване на които не може освен усърдно да се желае.
Най-обширната и най-систематична досега печатна сбирка е Каравеловата. Любен дава и образец как трябва да се записват пословиците. Много от тях той сравнява със сръбските, като е имал вероятно на ръка “Народне српске пословице” В. Караджича (1836). Важни са и забележките му към някои пословици. Те разкриват произхождението и историята на много народни изречения, които инак остават тъмни за читателя. (...)
Казаното за пословиците важи отчасти и за гатанките, скоропоговорките, прякорите и тям подобни. Като паметници на народното остроумие, на народния хумор те заслужават не по-малко от другите етнографски материали да се съберат и изучат. (...)
Още по-големи трудности представя описанието на народните обичаи. Тук от етнографа се изисква не само очи и уши, а и известна доза списателски способности, без които точното предаване на обичаите е невъзможно. (...)
Списателите ни, ако обичат народа си, би трябвало да бъдат и етнографи. Нека си вземат пример от Раковски, Ботева и Л. Каравелова (...)
Баянията, считани от мнозина за таинствени митологически паметници, имат, според някои по-нови изследвания писмен, византийски извор. Добре ще бъде да се събират те в колкото е възможно по-голямо количество. Досега не се е обръщало надлежното внимание на тях. (...)
Народната музика. И тук, както в другите области на етнографията, нашите събирачи не са имали винаги ясно понятие за важността на своите материали или пък не са притежавали достатъчна методическа подготовка за предприетата от тях работа (...) Текстът на песните особито би трябвало никога да не се отделя от мелодията. Думи и глас са органически свързани в народната песен и народния певец мъчно може да си представа едната без другата. Връзката е толкова тясна, щото едната не се изменява, без да се почувствува това променение и на другата. (...)
При изучаването на народните песни (мелодии и текст) не е излишно да се обърне внимание и на певците, мъже или жени, слепци-просяци или цигани. Тоя въпрос не е от малка важност за образуването, разпространението и изменяването (в някои случаи метаморфозата) на народните умотворения. (...)
При тоя случай не трябва да се забравят и народните свирила (инструментиката). Много стари гусли и тамбури се отличават с изящната се разкошна форма. Не е зле да се скътат някои от тях за бъдешия етнографически музей. Преди всичко нужно е едно точно изброяване и описание на всички наши народни музикални инструменти с означение на местата, гдето най-много се употребяват.
Особен, извънредно интересен отдел в изучаването на народа образува детският фолклор. Детските песнички (приспивалки, залъгалки), скоропоговорки, формулетки, игри и забавления отдавна вече престанаха да бъдат изключително предмет на любопитството. И тях науката прибра в кръга на своите изследвания като важни паметници на едно далечно минало, като приживелици (survivals) от първобитната или по-старата култура на народите. Безмислените стихове, които всеки един от нас в детинството си е слушал и повтарял, са имали някогаш значение. Много от детските игралца (лък, стрели, прашки) са свидетели от оная културна епоха, когато европейските народи не са познавали още употреблението на огнестрелните оръжия. Сходството между детския фолклор на разните народи, цивилизовани и нецивилизовани (диви), е поразително. Същите игри, същите игралца, същите детски песнички – у нас и в Китай, в Англия и Нова Гвинея, в Собор и Италия! Но при всичкото това вътрешно сходство любопитно е да се забележи, че националният характер в детските играчки не е пак съвсем заличен. (...)
Огромно е възпитателното значение и на детския фолклор. Всички велики мислители и педагози от Платона до Аристотела насам са препоръчвали детските игри като едно от най-влиятелните средства за развитието на детето във физическо, умствено и социално отношение.
Известно е каква съществена роля играят гимнастическите игри и пението във Вребеловите заведения (Kinder-gärten). Тъй като тия училища захващат вече и у нас сериозно да се въвеждат..., нека ни бъде позволено при тоя случай да помолим всички настояще и бъдещи организаторки на нашите забавачници да не копират и превеждат в училищата си само чуждите мелодии и текстове, а да събират песните и игрите на нашия детски свят и тях да приспособяват колкото е възможно към потребите на своите заведения.
С тая скромна просба нека ни бъде и позволено да свършим бележките си върху значението и задачата на нашата етнография, рамките на които ние бихме могли да увеличим и разширочим значително, ако да не се бояхме да побъркаме с това на прегледността на материала и на по-лекото му схващане и от страна на лица, които не са имали по-старателна научна култура. На тия, що желаят да вникнат по-дълбоко в проблемите на фолклора, ние се постарахме да помогнем с библиографически указания, които биха могли и да се допълнят на много места, но все пак са достатъчни да ориентират един млад начинаещ етнограф в недогледната област на неговата наука.
Нашата най-голяма надежда е в младите ония сили, които Висшето ни училище изобразува постепенно, в тях и в учителското ни съсловие; именно и тям най-главно се посвещават настоящите бележки.


* “Значението и задачите на нашата етнография” е първият научно-изследователски труд на Иван Шишманов, публикуван за първи път в “Сборник за народни умотворения, наука и книжнина” (1889, № 1). “Препечатваме го с известни съкращения от “Иван Шишманов. Избръни съчинения” (Под редакцията на Г. Димов. Т. 1. С., 1966).
Иван Д. Шишманов (1862-1928) е литературен историк и фолклорист, създател и дългогодишен редактор на “Сборник за народни умотворения, наука и книжнина”. Встъпителната му статия към първия том “Значението и задачите на нашата етнография” ознаменува нов период в развитието на българската фолклористика. Проф. Иван Д. Шишманов е учен със солидна подготовка и разностранни интереси, оглавява събирателската работа след Освобождението, а студиите му са образци за по-младите фолклористи и етнографи. В тях той следва принципите на миграционната школа.
Други негови изследвания, свързани с фолклора, са: “Южнославянският епичен размер от едно ново гледище (извлечение от изследването върху песента за мъртвия брат в поезията на балканските народи)” публикувано в “Български преглед” (1898, № 4, 120 – 129); “Френската наука и “Веда Словена” с особен оглед към критиката на Луи Леже” отпечатано в “Сборник в чест и памет на Луи Леже” (С., 1925, 33 – 72); “Тракийската теория на Цаня Гинчев” в “Юбилеен сборник на Славянската беседа” (С., 1985, 38 – 55); “Априловския сборник от български народни песни в архивата на Раковски” в “Сп. БАН” (18, 1919, 2 – 16); “Към терминологията на българските народни носии” в “Сп. БАН”. Истор. – фил. клон (44, 19331 107 – 120); и др.

Няма коментари: